“Хайдути” от Христо Ботев , да живее България !!!

 Хайдути

Баща и син

„Хайдути” е една от първите творби на Христо Ботев, създадена вероятно в Одеса и публикувана по-късно във в. „Дума на българските емигранти” (1871 г.).

Я надуй, дядо, кавала,

след теб да викна – запея

песни юнашки, хайдушки,

песни за вехти войводи –

за Чавдар страшен хайдутин,

за Чавдар вехта войвода –

синът на Петка Страшника!

Да чуят моми и момци

по сборове и по седенки;

юнаци по планините,

и мъже в хладни механи:

какви е деца раждала,

раждала, ражда и сега

българска майка юнашка;

какви е момци хранила,

хранила, храни и днеска

нашата земя хубава!

Ах, че мен, дядо, додея

любовни песни да слушам,

а сам за тегло да пея,

за тегло, дядо, сюрмашко,

и за свойте си кахъри,

кахъри, черни ядове!

Тъжно ми й, дядо, жално ми й,

ала засвири – не бой се, –

аз нося сърце юнашко,

глас имам меден загорски,

та‘ко ме никой не чуе,

песента ще се пронесе

по гори и по долища –

горите ще я поемат,

долища ще я повторят,

и тъгата ми ще мине,

тъгата, дядо, от сърце!

Пък който иска, та тегли –

тежко му нима ще кажа?

Юнакът тегло не търпи –

ала съм думал и думам:

Блазе му, който умее

за чест и воля да мъсти –

доброму добро да прави,

лошия с ножа по глава, –

пък ще си викна песента!

I

Кой не знай Чавдар войвода,

кой не е слушал за него?

Чорбаджия ли изедник,

или турските сердари?

Овчар ли по планината,

или пък клети сюрмаси!

Водил бе Чавдар дружина

тъкмо до двайсет години

и страшен беше хайдутин

за чорбаджии и турци;

ала за клети сюрмаси

крило бе Чавдар войвода!

Затуй му пее песента

на Странджа баир гората,

на Ирин-Пирин тревата;

меден им кавал приглаша

от Цариграда до Сръбско

и с ясен ми глас жътварка

от Бяло море до Дунав –

по румелийски полета…

Един бе Чавдар войвода –

един на баща и майка,

един на вярна дружина;

мъничък майка остави,

глупав от татка отдели,

без сестра, Чавдар, без братец,

ни нийде някой роднина –

един сал вуйка изедник

и деветмина дружина!…

Хлапак дванайсетгодишен,

овчар го даде майка му,

по чужди врата да ходи,

на чужд хляб да се научи;

но стоя Чавдар, що стоя –

стоял ми й от ден до пладня!

И какво да ми спечели?

Голям армаган на майка –

тез тежки думи отровни:

“Що ме си, майко, продала

на чуждо село аргатин:

овци и кози да паса,

да ми се смеят хората

и да ми думат в очите:

да имам баща войвода

над толкозмина дружина,

три кази да е наплашил,

да владей Стара планина,

а аз при вуйча да седя –

при тоз сюрмашки изедник!

копилето му да бавя;

час по час да ме нахоква,

че съм се и аз увълчил,

че човек няма да стана,

а ще да гния в тъмница,

и ще ми капнат месата

на Кара баир на кола!…

Проклет бил човек вуйка ми!

Проклет е, майко – казвам ти,

не ща при него да седя,

копилето му да бавя

и крастите да му завръщам.

Яли ги свраки и псета!

При татка искам да ида,

при татка в Стара планина;

татко ми да ме научи

на к’ъвто иска занаят.”

Зави се майка, замая –

камък и падна на сърце;

гледа си в очи Чавдара,

във очи черни, големи,

глади му глава къдрава

и ръда клета, та плаче.

Чавдар я плахо изгледа,

и с сълзи и той на очи,

майка си бърже попита:

“Кажи ми, мале, що плачеш?

Да не са татка хванали,

хванали или убили,

та ти си, мале, остала

сирота, гладна и жъдна?”…

Прегърна майка Чавдара,

в очи го черни целуна,

въздъхна, та му продума:

“За тебе плача, Чавдаре,

за тебе, дете хубаво,

писано още шарено:

ти ми си, синко, едничък,

едничък още мъничък,

а лоши думи хортуваш; –

как ще те майка прежали,

да идеш, синко, с татка си,

хайдутин като ще станеш!

Татко ти й снощи доходял,

за тебе, синко, да пита –

много ме й съдил и хокал,

що съм те, синко, пратила

при вуйча ти, а не при него –

да види и той, че има

хубаво дете юначе;

далеч ли да го проводи,

на книга да се изучи,

или хайдутин направи,

по планината да ходи.

Триста й заръци заръчал,

в неделя да те проводя

на хайдушкото сборище…

Ще идеш, синко Чавдаре,

едничко чедо на майка!

Ще идеш утре при него;

ала те клетва заклинам,

ако ти й мила майка ти,

да плачеш, синко, да искаш,

с дружина да те не води,

а да те далеч проводи,

на книга да се изучиш –

майци си писма да пишеш,

кога на гурбет отидеш…”

Рипна ми Чавдар от радост,

че при татка си ще иде,

страшни хайдути да види

на хайдушкото сборище;

а майка ядна, жалостна,

дете си мило прегърна

и… пак заръда, заплака!…

Автор на публикацията : Никола Минков

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *