Ивайло Балабанов
„Животът е безкрайна съпротива и вечният му смисъл е в това.
Реката тръгне ли на път – не спира,
дори да я пресрещнат канари.
Посял ли си – по жетва не умирай!
Градил ли си, на покрива умри!
Небе ми трябва – искам да опитам
посятия от мен човешки плод.
Това е мойта българска молитва.
Останалото вече е живот.”
Кой е Ивайло Балабанов – един окован щурец, един поет с
преправена бяла риза, един мъж, останал цял живот дете, селянин от
Хухла, пръв от своите загърбил хлебните ниви заради поезията, заради
една мечта – да се освободи от тежките окови на битието…Неговият живот
се сбира в две прости думи: „България” и „Обичам”. Неговите потомци
трябва да го търсят в думата „Любов”. Над него горят звездите на
съзвездието „Кураж”, а той иска от птицата, която е спасил, полет до
седмото небе. Несретата и духът, живял под псевдоним, са цената,
платена за този полет…Детската вяра в бягството от смъртта „в небесния
живот широк” го води под скучното неделно небе, в което дори ангелът
дежурен е заспал…
Той е поетът, дето животът му сипва вино
от татул в празничната чаша, поетът с уморената от вечната борба за
хляба душа, поетът с раненото чувство за вечност.Той знае, че ако си
простиш сам страха, страшен грях си сторил. Той знае, че животът е вечна
съпротива, той знае че юмрукът и ласката живеят и трябва да живеят
заедно… Той знае, че има време за смърт, че животът има смисъл, когато
никой не може да го спре по пътя към небето.
Автор на публикацията : Никола Минков
